Измислих те.
Желаейки аз миналото пак да премълча.
Със себе си сродих те.
Вече всичко ще ти кажа, чуй, мълвя.
Споделям и те гледам в очите.
Несъмнено в тях прочиташ ми мечтите.
Съвпадение не е, не ми се струва.
Малко време, хайде, да пролеем в забрава!
Съчетанието красиво ли ще е тъдява?
Под път, над път се срещат лунатици.
Своеволничат. И бършат си сълзите.
С какво се различаваме от тях?
И разбирачи смайва този непрестанен смях.
Не кикот, а истерия - замесена от пукот, мълния,
подсещащи за нов живот - 
такъв, какъвто бил е някога преди.
Смехът на нашите деди и прадеди.
В природата ни щом заложено е,
все безумни ще се скитаме в невъзможното...